Покрайнините на Ню Йорк, 2009 година.

Upper East Sider

Елена често се губеше от града. Не бе обичайно за нея да обикаля из моловете. Понякога леля й се надяваше в крайна сметка тя да свикне с този частично царски живот, но това все още бе далеч от реалността. Хубаво бе, че винаги имаше някой междуградски автобус, който да спре на крайпътна спирка. Точно на такова място се намираше в момента Лена. Нямаше обичайна причина да бъде на това място, но просто беше там. В живота на всеки имаше толкова необясними неща, че едно момиче в покрайнините на големия град без определена цел не правеше изключение. Но явно не бе единствената. На самата спирка имаше човек. Човек за този индивид бе доста общо казано, защото пълната характеристика бе - момче, с неясна височина, отвеян поглед и дотам спираше анализът на Елена. Ако искаше да бъде още по-точно в обяснението си щеше да включи и малко от външността, но кой бе с нея, че да разказва подобно нещо. Достатъчно й бе казаното досега наум, за да прецени, че нямаше някаква видима опастност от непознатия.
- Скука сред пустошта или отчаяно чакане на автобуса? - попита накрая Ел. Не обичаше тишината. При наличието на някой около не чувстваше неловко да мълчи. Дори и да бе непознат щеше да размени няколко фрази, защото в противн случай винаги се обвиняваше, че човекът е очаквал тя започне разговора, а тя така и не го е направила.

п.п. - ех, моят вечен проблем с първите постове, вечно или са къси, или безсмислени, а този случай май е и двете, за което съжелявам.

Upper East Sider

В животът има неизбежни неща, за жалост на Джейс. Та би ли предположил принцът, че ще ходи пеша или ще припари до автобус? Това влизаше в списъкът "Неща, които ще се случат през 2012-та ако положението стане найстина много много зловещо". Също не бе и предполагал, че ще му вържат тенекия. Особенно пък Али, с която се знаеха от осем годишни. Бе я поканил предишният ден да се разходят из мола, нещо, нещо под което се разбира Джейс да търчи наляво-надясно, залепяайки се на всяка витрина, а блондинката разнася покупките. Но след час чакане, две кафета и триста SMS-а "Къде по дяволите си?" Али му звънна и каза, че напълно е забравила за срещата и има много важна работа. В плановете на Джейс влизаше тя да го откара обратно в къщи, а сега и това пропадна. Изпрати няколко съобщения на Едуард да се замъкне до мола с лъскавата си количка, но единственният отговор, който получи бе-"Автобус".
Авто-какво? Как дори изглеждаше това нещо пълно с много потни и нагъчкани хора? И къде би трябвало да го намери?...
Отправи се мудно тътрейки крака към близката спирка, като не спираше да си повтаря на ум "Гнус-гунс-гнус".
Бе чувал, че се чака доста да се хване автобус, но нима бе толкова лошо? Може би това бе началото на живота му като чисто нов човек возещ се редовно на автобус, усмихващ се на непознати и...и кого залъгва? Вълкът кожата си мени, но нрава не. Винаги ще си е лигав.
Извади телефона, си изпращайки още няколко празни SMS-а на номера записан като "Татко".
Съвсем скоро се приближи стройно, тъмнокосо момиче. Джейс я проследи с поглед, сгърчвайки съвсем леко нос и продължи да натиска безцелно клавиртурата на телефона си. Съвсем скоро щеше да дойде автобусът и щеше да му се наложи да умре.
- Скука сред пустошта или отчаяно чакане на автобуса? -дочу се звънливият меден глас на момиче
Той отново отмести поглед към нея, а после към дисплея. Телефонът извибрира за секунда в ръката му. Прочете краткото съобщение-"Бъди мил" и въздъхна. Едуард нямаше ли екстрасенски сили или какво?
-Просто обичам да седя на тъпи спирки и да чакам гадни автобуси. Хоби ми е...-изсъска той
Бъди мил, бъди мил...Той прочисти гърло, никога не е обичал да разочарова баща си. Всъщност не му бе истински баща. Дори самият Едуард не го наричаше "сине" или нещо такова. Но щом истинският му баща го бе напуснал, бе избягал от приемният, трябваше да се научи да се обръща така към някого, за да заздрави раната.
-Дам..ъм...чакам автобуса.-пробва да се усмихне той-Не вярвам и ти да имаш същото хоби, така че нямам намерения да те питам...
Замисли се как изглежда от страни. Ядосана физиономия, яростен глас и като за капак ..котешка шапка. Как да не проведеш сериозен разговор с такова момче? Непознатата също бе леко объркана от този му вид.
-Мяу...?-измърмори в отговор на впереният й във вторият му чивт уши поглед

*амииии...мн си ти е хубав даже поста xD моите тъпни...*

Upper East Sider

- Току-що мина един. - поясни Елена в опит да прикрие смеха си от внезапното измяукване на момчето. Определено си беше интересна гледка да видиш човек, възприемащ се за котка и очакващ автобус из тези места. По самия нрав изглеждаше като някой от елитната част на Ню Йорк. "Боже, тези хора из цялата територия ли са плъзнали?"- замисли се момичето, но се опита да не проявява някаква реакция относно новото си откритие. Нямаше правото да съди когото и да било, защото не всичко се получаваше както тя пожелае. Никой не бе виновен, че тя често оставаше нечута. Всъщност някой хора имаха вина, но едва ли сред тях влизаше и един непознат с котешка шапка, който обича да чака автобуси, колкото и странно да бе за предполагаемия му произход. Защо ли пък да е странно? Нима налудничевия вид не бе достатъчен, за да подскаже, че Лена си нямаше работа само с един обикновен човек, който очаква автобуса? Понякога имаше толкова много знаци, които си оставаха незабелязани от нея, сякаш нарочно ги подминаваше и не ги зачиташе.
- Ако чакането на автобус ознавача бягство от нещо, то тогава ми е хоби. - повдигна рамене Елена, въпреки че никой не попитал за мнението й. Беше инатлива и винаги казваше това, което бе замислила да каже. Какво като не я питаха? Тя бе от онези хора, които винаги вярваха в своите права, в свободата на държавата и словото и винаги щеше да прави това, което си науми.
Загнездващата се помежду им тишина накара Лена да направи няколко крачки напред-назад или в каквото посока и падне. Тя също можеше да си извади телефона и да се престори, че открива нещо много интересно в безсмислените съобщения, които може да изпратиш дори на един непознат, но него направи. Вместо това внезапно промени държанието си. Нещо и бе хрумнало и Елена яростно започна да ровичка из същата тази чанта, която още с излизането си бе зарекла за нещото, което ще и пречка през целия ден. Някой дори би помислил, че тя търси стар билет, с който да мине, ако се има предвив, че се намираха на автобусна спирка или че е в процес на издирване на някой рядък вид същество, с което да впечатлия непознатия, но тя си търсеше ключовете. Едни малки метални пластинки, които дрънчат като дразнещ звънец, когато не ти трябват, а при други обстоятелства вечно липсват както в случая. Това означаваше само едно - трябваше да прекара още два часа на някоя място, ако не желаеше да стои пред входната врата на апартамента и да очаква някой да отключи.
- Чудесно... Просто великолепно. - изсумтя на себе си Лена, дори да бе изрекла всяка дума на глас. Не бе невиждано явление за нея да си говори сама, след като така или иначе оставаше нечута. Все пак някой трябваше да чуе тези думи, така че в повече случаи техни слушатели бяха или тя, или стените. Поне откриваше един плюс в изпуснатия автобус - можеше да загуби малко време извън познатия бляскав квартал.

Upper East Sider

Боже, на това момиче бе доста странно...Е, не можеше да се сравнява с чичо Хенри, който когато прекалеше с рома тичаше по двора само препасан със знамето на Англия, пеейки химна и бръщолевейки как се е запознал с Хари Потър. Или може би просто на Джейс всичко му бе криво. Не можеше човек просто да е дружелюбен с него, а когато не му се полагаше перфектното отношение откача. Навярно проблемът се криеше някъде дълбоко в него, но никой психолог не би посмял дори и да го доближи, защото ще си има неприятности със шмайзер и други военни снараженя.
Та нима имаше някакви приятели освен телефона си? Това непознато момиче имаше милиони точно, защото отговаряше с усмивка и чаровен смях дори когато не са я питали. Защото сама искаше да си намери приятели, не очакваше те да дойдат й да й се молят да ги приеме. "И ако пада от раат на четири хиляди метрова скала ще има кой да й помогне"-дочу се ядосаният глас на Али някъде в главата му. Той премигна, за да премахне образът на толкова омразната си в момента "приятелка". Боже, всичките му приятели ли бяха такива? Първо си мислеше, че са малко, но сега се оказва, че подчти няма такива освен приемният си баща...и чичо Хенри.
"Туко-що мина един"-върна се Джейс към думите й и веднага се почувства глупаво. О, значи така изглеждал автобуса?...Няма значение, просто не трябваше да споменава на баща си как е подминал единственото превозно средство, което минава на полувин час от тук.
Отново настана тишина. Непознатата изглежда се притесняваше от това мълчание, което допадаше толкова на Джонатан. Никога не е имал потребност да разговаря с непознати. Винаги трябваше да има някаква тема на разговор с някой, за да започне такава-пари, цигари, котки, шоколад и ...котки.
Изведнъж момичето започна да тършува бързо и шумно из чантата си. Джейс проследи с крайчеца на окото си цялото това действие-нервното подпиране на чантата на единия, ту на другия крак докато търсеше нещо.
Нали бягаше? Да не бида са я намерили?
Момичето измърмори най-накрая нещо, въздъхна тежко и продължи да рови.
Джейс най-накрая се извърна към нея, стори му се грубо да я зяпа докато, както изглежда, е на ръба на нервна криза.
-Всичко наред ли е?-попита той съвсем тихичко
Нима предлагаше помощ?...О, какво пък? Нима щеше да се види отново с тази непозната, която има навика да бяга от разни неща? Това си бе като тренировка за намирането на хора, които да те издърпат от ръба на скалата.
-В прочием аз съм...-започна, но заглъхна
От кога не се бе представял? Просто подминаваше хората, удрайки им едно рамо, говореше само с тези, които познаваше. Да не говорим, че това правеше цялото запознанство още по-хубаво-някой, който да не го нарича с така тъпото прозвище "Червената шапчица"
-Джонатан...-довърши-Джейс на кратко...не Джем..само...да, разбра ме, нали?-изкикоти се той

*срам ме е да пиша след такъв пост като квоя xD даавай го по-кратко*

Upper East Sider

- Да не си ключар? - попита заядливо Елена, дори и въпросът да не бе предназначен за нея. Реално никой не знаеше към кого точно бе адресиран той. Бе тих и несигурен, за да е към нея, но едва ли в радиус от 15 метра около тях имаше друг нуждаещ се. Настроенията й отново бързо започваха да се менят. След подобна остра реплика се очакваше Девайн да се покае и да поиска някаква прошка, но тя не го направи. Просто за първи път през живота си откри колко правилно е разсъждавал този, който бе измислил пейките на автобусните спирки.
- Аз нямам ключ. Винаги ги нося, даже когато не ми трябват. Сега, когато трябва да бъдат мои спасители, ги няма. Седят си там на масата, в тъмното и... - Лена не довърши мисълта си. Казваше прекалено много пред един непознат. Нима очакваше да стои срещу някой добре изпечен измамник, който да разполага с дубликат на всеки ключ из Ню Йорк, та да се спазарят за някоя добра цена. Ех, поне мечтите си оставаха безплатни. Колко щастливи щяха да бъдат едни такива индивиди в подобен момент. Човекът ще си има пари, а за Елена оставаше най-хубавото - тишина и спокойствие в уюта на собствения дом, колкото и да не харесваше квартала.
Стихващият хаос в главата й внезапно върна съзнанието й в настоящето. Там, където имаше само една спирка, едно момче, тя, време, което бе застинало в очакване на поредния автобус, и пълна тишина. В главата й изплува и едно име. Беше го чувала някъде. Боже, защо трябваше да й звучи толкова познато. Да не би да бе името на непознатия? Да, определено бе то.
- Аз съм Елена. - смъмри едва чуто Ел, защото все още не бе възвърнала предишното си настроение, което напомняше някаква безгрижност и лекота.

п.п.: ама въобще не ми обръщай внимание на писаното.. аз имам редовния навик да включвам и нещо несъществено.

Upper East Sider

Джейс със сигруност чуваше някой да нарича ключовете си свои спасители. Това момиче със сигруност членуваше в някой драматичен клуб, кащо не дори и да учи в театрално училище.
Спасители? Сеирозно?...Шоколад, цигари, ядгодов шейк-абсолютни спасители. Дори и Кока-Кола, когато ти падне кръвното, но като се замислиш...могат да бъдат използвани като оръжие нали? При това хладнокръвно-скалпиране, намушкване и какво ли още не.
Въпреки това този драматизъм му харесваше. На Джейс винаги му е липсван, замемен от досадно и нахално преиграване, от което ти идваше да го фраснеш силно в начумерената физиономия.
И ето, че отново настъпи тишина, но този път чувстваше, че трябва да продължи разговора. И без това щеше да си изкара още някой час тук, защо да е във взиране в дисплея, очаквайки есемес от Едуард, които се бе покрил напълно. Милиони сценарии и тъпи реплики се изляха в главата, но твърде блуткави и дори смешни-като се започне от "Много хубаво име" (да, наистина му харесваше името Елена и то доста, но Джейс да направи комплимент?...В някой друг живот може би, но не и този) и се стигнеше до "В кой ъгъл на масата се намират ключовете".
-Ъм...-започна несигурно, но замлъкна
"Зарежи..."-въздишка-"Ух, не не го зарязвай..."
-Може да ме почешеш между ушите ако искаш...-повдигна рамене Джейс и издърпа едното си котешко ухо като се разсмя
Усмивката му се скри за миг.
-Елена...-промърмори каточели на себе си-Слънчев лъч от древногръцки.. ако не се лъжа...
"Не, че има значение, тъпак"...
Пробва да си спомни къде по-точно в чантата се намираше скицника. Боже, как му се искаше в момента да имаше молив, маркер, боички или каквото и да е... Защо тук никъде не пишеше кога идва тъпият автобус? На кой въобще му пукаше какво значи името му? Камо ли пък това бе тема на размисъл с един напълно непознат. Джейс, самият, би се изхилил на този посмял да му разкаже какво значи "Джонатан".
-Е, какво?...-измърмори-Сама ли живееш? Не ти давам повече от петнадесет.

*адски тъпо, знам, ама нямам абсолютно никакво време, сори. За 2 минути толкова*

Upper East Sider

- Дивотии на майка ми. Търси някакво значение във всичко. - Елена повдигна безчуствено рамене и вдигна за миг погледа си. Трябваше да проявява малко повече уважение към мъртвите. Та тази жена бе нейна родна майка, бе пожертвала възможностите в живота си, за да я дари с живот, бе я чувала винаги, бе все още жива в спомените й, но Ел подхождаше с такава снизходителност към светлата й памет в този момент. Дори не използваше минало време, когато говореше с нея. Колко ли пъти бе водена на психолог, за да преодолее този проблем, съществуващ единствено според леля й, но без успех. Всеки казваше, че просто преминава през периода на отрицание на случилото се, но никой не си помисляше, че може би Елена просто не чувстваше нещо.
- Ти си първата говореща котка, която срещам. - констатира Лена в опит да пребори тишината и погледът й се спря на стърчащите котешки уши. За миг в нея се подори онова силно желание, което имаше от малка. Винаги бе искала да има поне едно живо същество, с което да говори свободно и единствения изход бе да си има домашен любимец, но отново никой не чу детските й молби. Редовно се намираше извинение, за да се остави подобно решение за бъдещето, което и сега си оставаше така далечно. Постепенно Елена просто изгуби желанието си да се грижи за някой и тогава се започна нов отговор на молбите - не бе способна да се грижи за нещо живо.
- Нима щях да се притеснявам, ако си забравя ключовете и живея сама? - продължи след миг Лена и поглежда Джейс с някаква ирония в погледа. Осмислен добре въпросът му изглеждаше смешен. Не се опитваше да накърни самочувствието, но нима можеше да се ядосва, че й липсват ключовете, ако живееше сама. Та нали трябваше да заключи с тях, ако бе сама?
- Живея с леля си, което е същински кошмар и понякога ми се иска да бъда сама. - въздъхна отчаяно Девайн и се загледа в пустошта от другата страна на улицата. Знаеше, че звучи прекалено грубо, но тя в нито един момент не бе мразила леля си или майка си. Просто се отчайваше от тяхната липса на внимание.
- Ами ти? - прехвърли въпроса, след като не откри друг, а дори не бе отделила време, за да помисли над друг. Желанието й за разговор моментно се бе изпарило и това си пролича в тона, с който върна въпроса, към неговия създател.

п.п.: май сме го ударили на масови послеписи.. тааа не ме съди, но нямам никаква идея какво да пиша днес и това е резултатът - ред от глупости и безсмислия хД

» Ню Йорк, декември 2009
» Ню Йорк,2010
» Преди две седмици, Ню Йорк
» Ню Йорк,2010 година
» Ню Йорк,Преди Серина да замине