Преди две седмици, Ню Йорк

Brooklyner

-Запазете достойнство и оставете "Здрач" долу...-изсъска Даниел
Възрастата дама се облещи зад малките си замъглени очилца и посегна към следващата прашна книга върху рафта.
-Нито пък "Хари Потър", госпожо...-измърмори-"Модерна френска литература". На колко години ви приличам? На единадесет годишен пубер?...За бога...Както и да е, пак ще го карам на Виктор Юго...глупави американци.
Той въздъхна театрално и тромаво се отправи към дъното на безлюдният коридор. Престори се че не чу зад себе си "Teadrinker"-много глупава и направо смешна обида. Нима може да засегнеш някой с факта, че всички англичани пият чай? За бога...Американци, никога нямаше да разбере затлъстелият им и смешен начин на живот. Толкова сив, единственният цвят е жълтото на Мак Доналтс, тази така обичана нездравословна храна. И толкова ли струваха? В най-голямата им библиотека имаше само две-три книги на френски език, които бе прочел над триста пъти само и само, за да има четиво в ръцете си в което не се пише за вампири или колко "велика" е американската нация. Нима един народ с двеста години история би могъл да бъде наречен велик? И как смееха да се подиграват на акцента му? Той тичаше ли наколо рапирайки "Ууу, майка ти е тъпа, йее, пържено пиле, хамбургер, копеле"...Не, не и не.
Приближи се до прашната лавица "Чуждестранна литература" и подчти на изуст измъкна червената мръсна книга "Парижката света Богородица". Въздъхна тъжно, колко му се искаше да почете нещо ново, модерно, но уви... След това седна на първото празно място, без да обръща внимание дали наоколо няма някого и разтвори първата страница. Вдигна поглед за миг и срещу себе си зърна високо, мургаво момиче.
-О, извинявайте...-въздъхна-Свободно ли е?

Brooklyner Age : 27

И ето любимата ми част от деня отново настъпи. Обожавах времето, прекарано в библиотеката, макар това да ме правеше странна в очите на другите. Може би за това нямах много приятели, но това нямаше значение. Малкия свят, в който се пренасях докато четях, не бих го заменила за нищо. Свят на спокойствие, тишина и вълнения заедно с героите. Харесвах това чувство, за миг изключвах всичко около себе си. А и почти никой не ходеше вече в библиотеките. Тъжно беше как хората бяха изгубили интереса си към литературата. Не знаеха какво огромно богатство отричат от живота си. Плъзгах погледа си по кориците на книгите, търсейки нещо на любимия си Александър Дюма. Харесвах умението му да описва сцените от живота на героите си по толкова реалистичен и спиращ дъха начин. Бях чела и препрочитала "Граф Монте Кристо" стотици пъти, но всеки път щом отворех книгата, сякаш започвах да я чета наново и вълнението не ме напускаше на нито една дума. Седнах на обичайното си място, и още преди да докосна корицата някакво момче седна срещу мен. Не му отдадох много внимание и започнах да разгръщам страниците на книгата пред мен, когато го чух да ме пита за мястото.
-Ъм, да, няма проблем. - Да, не ме биваше много в комуникациите и това си личеше.

Brooklyner

-Да, няма проблем...-момичето сви устни в копие на нещо като усмивка, задържа погледа си върху Даниел за още миг и отново се зачете в книгата си
Фрей пробва да се съсредоточи в четивото си също, но просто не можеше. Винаги се чувстваше длъжен да направи нещо, да каже нещо, в компанията на хора. Сякаш бе задължен да занимава и да е в центъра на внимание.
Понякога пробваше да мисли, че другият човек трябваше да започне разговора, но в крайна сметка отново продължаваше да мисли какво да каже.
Въздъхна тежко и прелисти следващата страница, закашляайки се леко заради облакът прах. За бога, четеше тази книга през седмица, защо бе напрашена?
Всъщност знаеше всеки ред на изуст. Минаваше покрай буквите, подчти без да ги забелязва. Бе твърде отвеян, за да му направят впечатление. Всяко изречение, всяка дума, всяка точка, всяка запетайка. Познаваше ги толкова добре, че чак се чувстваше глупаво. Колко ли скучен бе читателският му картон?
Затвори силно книгата. Не му се искаше да мисли повече за американският манталитет или как смята да си поръча нещо от интернет. Подпря брадичка върху дланта си и въздъхна.
Непознатото момиче вдигна поглед, а той всякаш само това и чакаше.
-Даниел Фрей...-подаде ръканахално-Ако ти трябват уроци по френски- аз съм човекът.

Brooklyner Age : 27

Не бях свикнала на друго присъствие ,освен моето тук. Това обаче не повлия на концентрацията ми върху текста. Още с първите няколко реда и вече се бях прехвърлила в света на Едмонд Дантес и неговия моряшки живот. Не бях сигурна за кой път започвах тази книга, но чувството, което изпитвах всеи път ме караше да се насочвам именно към нея всеки път, когато идвах тук. С интерес прелиствах страниците и с пръсти следях всеки ред.
Изумявах се на силата на характера описан от Дюма. Дантес, чийто живот бива почти изпепелен от несгоди и несрети, някак си намира силовото ядро в себе си, което му дава енергия да се бори всичките тези години на мъчения. Искаше ми се повечето хора да притежават такъв борбен характер. Може би тогава живота нямаше да е толкова труден, колкото го описват повечето. Но всеки си живее с неговата си нагласа, която в повечето случаи му пречи да види истинската същност и красота, която живота може да предостави, стига да искаш.Момчето
срещу мен затвори книгата си с отекващ звук , напомняйки ми за
присъствието си. Последва въздишка от негова страна, което ме накара да вдигна погледа си към него.
-Даниел Фрей. - той ми се представи и подаде ръка през масата.- Ако ти трябват уроци по френски - аз съм човекът.
Товаме накара да се засмея леко. Истината бе, че обожавам Франция, културата и звучността на езика им, но никога не съм успявала да науча нито думичка. Просто не ми се отдава.
- Фейт Тенфър.- отвърнах и стиснах ръката му. - С удоволствие бих ползвала услугите ви, но аз по-голяма привърженичка на италианския.

» Ню Йорк,Преди Серина да замине
» Преди 3 месеца, Девическото училище.
» Ню Йорк,2010
» Ню Йорк,2010 година
» Ню Йорк, декември 2009